Странджанска зеленика (Rhododendron ponticum)

 

Родовото латинско име Rhododendron означава буквално „розово дърво“ и е образувано от гръцките думи родон (ῥόδον) – роза и дендрон (δένδρον) – дърво. Видовото ponticum поизлиза от името на географската област Понтик – разположена на южните брегове на Черно море, където този вид е обилно разпространен.

Българското народно име зеленика произхожда от това, че този храст остава със зелени листа и през зимата (вечнозелен) – зеленее и от тук е наречен зеленика.

Описание

Странджанска зеленика е вечнозелен храст, със стъбла с дължина от 2 до 5 метра. Кората е гладка, сива или сивокафява. Листата са разположени последователно, от 6 до 22 cm дълги, 2-5 cm широки, ланцетни, продълговато ланцетни до елипсовидни, кожести, голи, целокрайни, със слабо подвити ръбове, отгоре лъскаво зелени, отдолу бледозелени, с ясно мрежесто жилкуване, постепенно заострени към върха, стеснени към основата, преминаващи в дръжка, дълга от 1 до 2,5 cm. Цветовете са събрани в сбити гроздовидни съцветия на върха на стъблото. Цветните дръжки са дълги от 1 до 3,5 cm. Чашката дисковидна, гола, с пет 1-2 mm дълги триъгълни зъбчета. Венчето от 3,5 до 5 (6) cm дълго, 4-6 cm в диаметър, фуниевидно, светлорозово до тъмно виолетоворозово, венечните дялове закръглени, плитко врязани на върха. Тичинките са 10, прашниците с кръгъл отвор на върха. Стълбчето 4,5 до 7 cm дълго, по-дълго от венчето. Плодът е разпуклива кутийка, висока от 1,7 до 2,5 cm. Семената многобройни, дребни. Цъфти май – юни.

Отровни са всички части на растението. Описани са и отравяния с пчелен мед, събиран от цветовете. От растението са изолирани дитерпенови съединения, по-важни от които са гликозидните рододендрин и андромедотоксин, ацетил-андромедол, асебатоксин.

Местообитание и разпространение

Обича сенчести места, най-често като подлес в горите от източен бук и зимен дъб (източен горун).

Естественото разпространение включва Югоизточна Европа (българската и турската част на Странджа планина), Кавказ, Югозападна Азия (Армения, Кюрдистан), Испания и Португалия. Растенията от Иберийския полуостров се отделят в отделен подвид Rhododendron ponticum ssp. baeticum. Пренесена е от човека като декоративно растение и на други места в света, включително и в Обединеното кралство, където е подивяло и често е опасно инвазивно растение.

В България се среща единствено в Странджа между 100 и 300 м надморска височина, тъй като през последното заледяване само Странджа планина и Кавказ от цяла Европа, не са били сковани в лед.

Т. нар. Царство на зелениката в Странджа започва от село Кондолово. Дълго е 2 часа и 40 минути. Вървейки по еко пътеката, туристите се любуват на зелениката- храст, запазил се от преди последния ледников период. Природни местообитания на странджанска зеленика могат да се разгледат и в селата Бозташ, Авджилар и Сислиоба. Освен вечнозеленият храст, в тези села туристите могат да се докоснат и до минали епохи. В Бозташ могат да се видят могили от ранножелязната епоха. В Авджилар туристите могат да разгледат османски надгробни паметници, изработени от мрамор. В село Сислиоба погледа привличат руини на замък от Византийския период, построен от изсечен местен камък. Предполага се, че в него е бил настанен римски гарнизон. Зелениката е символ на Странджа, а красивите й виолетови цветове превръщат планината в желано приключение.

Значение

Декоративен храст, подходящ за паркове и градини. Отровен!

Храстът се е превърнал в символ на Природен парк „Странджа“ и на планината Странджа. Ежегодно през месец май (когато цъфти зелениката) дирекцията на парка организира „Фестивал на зелениката“, в който посетители от цялата страна се наслаждават на красотата на растението и участват в различни състезания и конкурси, а местните хора представят кулинарни умения, танци и ръкоделия, характерни за региона.

Природозащитен статут

Видът е ЗАЩИТЕН от Закона за биологичното разнообразие – включен е в Приложение № 3 на закона. Съгласно закона, за странджанската зеленика е забранено „брането, събирането, отрязването, изкореняването или друг начин на унищожаване на екземпляри в техните естествени области на разпространение“, както и „притежаването, пренасянето, превозването, изнасянето зад граница, търговията и предлагането за продажба или размяна на взети от природата екземпляри“. Тези забрани се отнасят за „всички жизнени стадии от развитието на растенията“.

 

 

 

Странджанска боровинка (Vaccinium arctostaphylos L.)

Сем. Е ricaceae –Пиренови

Описание

Храст с височина до 3 м. Стъблата са възходящи, разклонени, с гладка, кафява кора. Листата- опадливи, дълги 40–70 мм и широки 18–30 мм, продълговатоелипсовидни, ситноназъбени, отдолу с ясно мрежовидно жилкуване. В Кавказ достига до рамер на малко дръвче.

Клончетата са с гладка кора. Цветовете в рехави гроздовидни съцветия, венчето камбанковидно, бледочервеникаво. Цв. V–VI, пл. VIII–IX. Размножава се със семена. Плодът е Плодът е тъмносиня до черна сферична ягода, семената многобройни, с размери 1,5–1,7 мм, бледооранжеви. Плодът има същите хранителни и лечебни свойства като черната боровинка в Родопите (укрепва имунната система, полезен е за очите и успокоява стомашно-чревния тракт), но за разлика от родопското малко храстче, достига до три метра височина.

Местообитание и разпространение

Терциерен реликт. Среща се на Балканския полуостров, северната част на Мала Азия, Кавказ, Малък Кавказ.

В границите на Европейския съюз видът е разпространен единствено в Странджа, във влажни и сенчести гори. Понякога се среща и в разредени горски насаждения, сечища, както и в иглолистни култури.

В Странджа най-голямо разпространение има в местностите Сърнеково и Сираково на територията на Държавно лесничейство „Малко Търново“, резерват „Узунбуджак“; околностите на селата Българи, Бродилово и Сливарово, на 150–300 м н. в.

Странджанската боровинка е труднооткриваема. Дори и човек, който познава перфектно планината, ако тръгне да я търси няма как да я намери, ако не знае точно мястото. А тя се среща там, където е успяла да устои на човешкото натоварване. През 2016 година бива открито най-новото находище в м. „Сминеново“ и резерват „Витаново“– местност „Студената вода“ край Малко Търново.

Природозащитен статут

Застрашен [EN B2ab(ii); C1]. ЗБР. Терциерен реликт.

В България- защитен вид съгласно Закона за биологичното разнообразие. Популациите попадат в границите на природен парк „Странджа“, включително и на територията на резерватите „Силкосия“ и „Узунбуджак“. Находищата са в защитена зона от Европейската екологична мрежа НАТУРА 2000 в България.

 

 

 

 

 

Багрилна звъника (Hypericum androsaemum L.)

Сем. Guttiferae – Звъникови

Описание

Многогодишно листопадно храстче. Стъблата са високи 30–100 см, изправени, зелено-кафяви до черно-кафяви, разклонени, в напречно сечение кръгли, с 2 надлъжни ръба. Листата са приседнали, широкояйцевидни до елиптичнояйцевидни, дълги 3–9 см. Съцветията- терминални, късо гроздовидни. Цветовете обикновено са 1–5 (15) броя, 15–30 мм в диаметър, изправени. Чашелистчетата -целокрайни, нееднакви по размер, с редки интрамаргинални жлези, при плода подвити към дръжката. Венчелистчетата -жълти, обратнояйцевидни, асиметрични, целокрайни, с едно прищипване, без жлези. Тичинките са многобройни, сраснали в 5 групи, опадващи. Прашниците -жълти. Плодникът е с 3 по-къси от него стълбчета. Плодовете са яйцевидни до сферични ягоди, по време на узряването преминават от зелени през червени до черни на цвят, изправени. Цв. V–VIII, пл. VIII–IX. Насекомоопрашващо и самоопрашващо се растение. Размножава се със семена и вегетативно.

Местообитание и разпространение

Обитава влажни, сенчести долове в горите, върху добре дренирани почви с различна киселинност. Образува малочислени популации.

Терциерен реликт – вид, съхранил се до днес още от времето на Терциера – геологичен период, започнал преди 65 млн. г. и завършил преди около 1,6 млн. г., характеризиращ се с влажен и топъл климат.

Западна и Южна Европа, Средиземноморие, Югозападна Азия, Кавказ.

В България видът е разпространен единствено в Странджа, до 100 м н. В, където е представен с изключително малочислени популации. Среща се във влажни и сенчести широколистни гори.

Природозащитен статут

Застрашен [EN B1ab(i,ii)+2ab(i,ii); C2a(ii)]. Защитен вид съгласно Закона за биологичното разнообразие. Голяма част от находищата на вида попадат в границите на природен парк „Странджа“, на територията на резерватите „Силкосия“ и „Узунбуджак“ и в защитена зона от Европейската екологична мрежа НАТУРА 2000 в България.

 

 

 

 

 

Калуна (Calluna vulgaris (L.)Hull)

Описание

Малко, до 60 см високо, силно разклонено, вечно зелено храстче с къси, шиловидни листа, наредени керемидообразно по младите клонки. Цветчетата са дребни, розови, събрани в многоцветни гроздовидни съцветия. Чашката е съставена от 4 венчевидни листчета, по-дълги от венчето. Венчето е звънчевидно, разделено доста дълбоко на 4 дяла. Тичинките са 8. Плодникът е с четиргнезден горен яйчник, с дълго стълбче; плодът е сух, разпуклив; семената са дребни. 8 на брой. Цъфти в края на лятото и началото на есента.

Местообитание и разпространение

Това е нискорастящ вечнозелен храст, който среща широко в Европа и Мала Азия на кисела почви в открити слънчеви ситуации и в умерена сянка. Това е доминиращото растение в повечето пустош и блата в Европа и в някои борови и дъбъбови гористи местности. Толерантен е към паша и се възстановява добре след леко изгаряне или  след паша на овце или говеда

В България калуната е разпространена по сухите, вторично безлесни склонове и из редките гори на Странджа. Често се среща заедно с пирена (Erica arborea L.) като доминиращи видове в състава на европейските сухи ерикоидни съобщества – тип природно местообитание (хабитат) с висока природозащитна стойност в Европа, включен в Приложение I на Европейската Директива на Съвета 92/43/ЕИО от 21.05.1992 за запазването на природните местообитания и на дивата флора и фауна (Директива за хабитатите), с код 4030. В границите на Европейския съюз, Странджа е единственото място, където този хабитат се среща.

Природозащитен статут

Калуната е включена в Приложение 3 на Закона за биологичното разнообразие и в Червената книга на България – категория „Рядък”. Лечебно растение по смисъла на Закона за лечебните растения. Събирането й на територията на Странджа е строго ограничено поради нейната висока природозащитна значимост.

 

 

 

 

Пирен (Erica arborea L.)

Описание

Представителите на рода са ниски храсти (от 0,2 до 2 метра). Изключение правят видовете Дървовиден пирен (Erica arborea) и Erica scoparia: това са дървета, чиято височина достига седем метра. Кората е кафява или тъмно сива.

Листата на пирена са разположени кръгово (вихрово) или частично редувани. Дължината им е 2 – 15 мм, те са удължени (линейни или игловидни), с овално листно острие, краят на което е огънат надолу. В резултат на това на абаксиалната (долната) страна на листа се образува вдлъбнатина, защитена от вятъра, в която са разположени устица. Лист с подобна структура има специално наименование – ерикоиден лист , а подобен тип листа се среща не само сред пирените, но и сред растенията, които са таксономически много далеч от тях.

Стъблата са тънки и твърди.

Цъфти през май-юни. Цветовете са удължени, звънчевидни, с дължина от един до няколко сантиметра, докато при европейските видове цветята са по-малки, отколкото при африканските. Цветът на венчелистчетата е от бял до тъмночервен, люляк  и дори почти черен , рядко жълт.

Плодът е четирилистна капсула, пълна с множество малки семена, съставена от 4 – 8 дяла.

Местообитание и разпространение

Пирените растат на кисели или много кисели почви – от сухи и песъчливи до влажни, особено тресавища и блатисти места.

Реликтен вид от времето на терциера, елемент от средиземноморската флора. Растенията от този род са ендемични за Африка, но са разпространени и в Средиземноморието, на островите на Атлантическия океан, в Кавказ. Най-голямото разнообразие на видове се наблюдава в Южна Африка. Европейските видове от рода Erica L. са редки дори в райони с естествения им ареал.

На територията на Странджа пиренът се среща рядко около селата Граматиково, Българи, Кости и Резово.

Представителите на рода са много сходни с тези от род Calluna и заедно с тях образуват характерни храстови съобщества, в които доминират тези два рода.

В България тези пирено-калунови съобщества са разпространени в източната част на Странджа планина и в тях доминират видовете Erica arborea и Calluna vulgaris които са редки и са защитени от Закона за биологичното разнообразие.

Природозащитен статут

Включен е в Приложение 3 на Закона за биологичното разнообразие, както и в Червената книга на България – категория „Рядък”. Видът е уязвим от напредването на сукцесионните процеси в откритите горски поляни и преустановяването на пашата.

 

 

Странджански храсталаци от пирен (Erica arborea) и калуна (Calluna vulgaris)

 

Връзки с класификации на местообитанията

EUNIS: F4.22C Pontic ling heaths; PAL. CLASS.: 31.22C Pontic ling heaths; HD 92/43: 4030 European dry heaths.

Описание

Местообитанието представлява мезофилни до ксерофилни храстови съобщества от вечнозелени микрофилни (теснолистни) представители на сем. Ericaceae – пирен (Erica arborea) и калуна (Calluna vulgaris), върху силикатни терени, в условията на влажен крайморски климат по северните склонове на ридовете на Странджа планина. Такива съобщества са характерни за равнините и ниските хълмисти райони на Западна, Централна, Северна и Югоизточна Европа, в условията на приморски, топъл и сравнително влажен (атлантически, субатлантически и средиземноморски) климат. В границите на ареалите си тези два вида проявяват екологична и фитоценотична пластичност, която в условията на топлия и влажен климат по крайбрежните и приморски райони на Черно море, в т. ч. и Странджа планина, им позволява паралелно разпространение и съвместно съществуване. В другите части на ареалите си E. arborea и C. vulgaris не образуват смесени фитоценози. Това придава оригинални черти на тези съобществата в черноморската част на техния ареал.

По северните ридове на Странджа планина C. vulgaris и E. arborea образуват най-често монодоминантни и по-рядко смесени съобщества, обикновено с преобладаване на един от двата вида в зависимост от микрорелефните, почвените и микроклиматичните условия. Заемат най-често припечни изложения на стръмни и сухи места. Почвите са средно дълбоки до плитки, често каменливи, от типа канелени горски (Chromic Cambisols) или жълтоземи (Alisols). По-широко разпространение имат т. нар. “калунаци” – храсталачни съобщества с доминиране на Calluna vulgaris, които се срещат в източната и западната част на българска Странджа, в район, съвпадащ с разпространението на източния бук. Растат предимно на силно ерозирани почви, в периферията на разредени горски съобщества или вторично навлизат в изоставени обработваеми земи или пасища. Calluna vulgaris e 20–70 cm високо храстче с възходящи или изправени клонки, с керемидообразно припокриващи се 2–3 mm дълги, линейни листа и розови цветове. Нейните храсталаци са гъсти и проективното им покритие варира средно между 60% и 70%.Видовият им състав е сравнително беден (заради изразената доминантна роля на калуната), като най-често участват ниските храстчета Cistus incanus и Genista carinalis, и тревистите видове Anthoxanthum aristatum, Carlina vulgaris, Briza maxima, Dorycnium graecum, Hypericum cerastoides, H. montbretii и др. На места с много високо обилие се явява и Ptеridium aquilinum.

Монодоминантните храсталаци от Е. arborea се срещат сравнително по-рядко и тяхното разпространение е ограничено в зоната на разпространение на Rhododendron ponticum, по-често в района на с. Кости, вр. Ходжата, местн. Каменска бърчина, местн. Пазлашко бърдо и местн. Старо Резово. Заемат най-припечните изложения, на плитки, наклонени, стръмни и сухи места върху пясъчници. Е. arborea e храст или ниско дърво (в Странджа – до 1,5 m височина) с кафява кора, изправени клонки, 4–6 mm дълги тясно линейни листа и дребни бели цветове. Образува плътни обраствания с проективно покритие 60–70% или разредени храсталаци, които заемат неголеми площи. Видовият състав е сравнително богат. Храстовият компонент се допълва най-често от Cistus incanus (в някои случаи и с Cytinus clusii), Cistus salvifolius, Genista carinalis, и по-рядко от Calluna vulgaris. Тревистите растения са представени от някои многогодишни треви: Chrysopogon gryllus, Anthemis tinctoria, Brachypodium pinnatum, Dorycnium graecum, Echium plantagineum, Hypericum cerastoides, H. montbretii, H. perforatum, H. rumeliacum, Poa bulbosa, Stachys angustifolia, S. thracica,Teucrium chamaedrys, T. polium и множество терофити: Aira elegantissima, Anthoxanthum aristatum, Apera spica-venti, Briza maxima, Centaurium maritimum, Crepis setosa, C. zacintha, Cynosurus echinatus, Euphorbia serrulata,Gastridium ventricosum, Linaria pelisseriana, Linum corymbulosum, Lotus angustissimus, Ornithopus compressus, Psilurus incurvus, Teesdalia coronopifolia, Trifolium purpureum, Xolanthes guttatus, Нypochoeris glabra и др.

 

Най-често храсталаците от пирен и калуна имат вторичен произход и са резултат от деградация (разреждане, изсичане или унищожаване) на разредени гори от Quercus polycarpa и Quercus frainetto с подлес от Calluna vulgaris или Erica arborea. На местата с най-голяма ерозия, които са заети от такива съобщества, е невъзможно възстановяване на коренните дъбови гори.

Характеризиращи таксони

Висши растения: Aira elegantissima, Anthoxanthum aristatum, Briza maxima, Calluna vulgaris, Chrysopogon gryllus, Cistus incanus, C. salvifolius, Cytinus clusii, Dorycnium graecum, Echium plantagineum, Erica arborea, Gastridium ventricosum, Genista carinalis, Hypericum cerastoides, H. montbretii, Lotus angustissimus, Ornithopus compressus, Poa bulbosa, Psilurus incurvus, Teesdalia coronopifolia, Xolanthes guttatus.

Гъби: Макромицети – Pisolithus arhizos; Микромицети – Blumeria graminis (по Poa bulbosa), Leveillula taurica (по Teucrium polium), Peronospora leptoclada (по Cistus incanus), Septoria margaritae (по C. incanus и C. salvifolius), Uromyces anthyllidis (по Dorycnium graecum), U. euphorbiae-corniculati (по Lotus angustissimus).

Разпространение в България

Странджа планина – ограничени площи в източната част, в районите между селата Кости, Бродилово, Резово, Сливарово и на запад и североизток от гр. Малко Търново; северно от с. Звездец; между 100 и 500 m надм. вис.

Консервационно значение. Наред с доминантите – Erica arborea и Calluna vulgaris, които са редки растения и са защитени от ЗБР, консервационна значимост имат и следните видове висши растения: Centaurium maritimum, Cistus salvifolius, Cytinus clusii, Echium plantagineum, Stachys thracica и др., както и гъбата – Pisolithus arhizos.

Природозащитен статут

ЗБР, БК, ДХ.

Категория

Застрашено [EN – A1, 2 B1 C3 D3 E2 F2 G2 H2 I L1].

Отрицателно действащи фактори

Сукцесия на горски съобщества, паша на селскостопански животни и залесяване с черен бор.

Взети мерки за опазване

Местообитанието е включено в приложение № 1 на ЗБР. Представителни територии от него са включени в природен парк “Странджа” и в защитена местност “Пирена”, резерватите “Силкосия”, „Витаново”, „Узунбуджак”, “Средока” и др. Находищата попадат и в защитени зони от Европейската екологична мрежа Натура 2000.

Необходими мерки за възстановяване и опазване

Провеждане на мониторинг и фитоекологични изследвания, както и управление на пашата в находищата извън защитените територии.

 

 

 

 

Пролетно ботурче (Cyclamen coum Mill)

Пролетна циклама, източно ботурче

Семейство Primulaceae

Описание

Многогодишно тревисто растение с кръгла грудка, нарастващо до 5–8 см. Листата са едри, целокрайни, с бъбрековидна форма. Появяват се преди и по време на цъфтежа. От горната им страна често има бледозелен до белезникав концентричен контур или петно. Цветовете са едри, лилаво-розови, разположени на дълги дръжки, с по-тъмно оцветяване в основата.   Цъфти от февруари до април. Плодът представлява кръгла кутийка, узряваща и разпукваща се в земята. Отровно растение.

Местообитание и разпространение

Основният ареал е около Черно море, от България през Северна Турция до Кавказ и Крим, а отделна популация се намира близо до Средиземно море от провинция Хатай в Турция през Ливан до Северен Израел.

В България се среща в Странджа, Източна Стара планина, някои части на Родопите и по Черноморието. У нас цъфти рано напролет, често още в средата на февруари.

Природозащитен статут

Това прекрасно цвете е рядък и защитен вид, включен в Червената книга на България и попадащ под защитата на редица международни конвенции, вкл. CITES. Видът е изключително уязвим заради безконтролното бране за букети и събирането за билки.

 

 

 

 

Странджански (кримски) чай (Sideritis syriaca L)

Описание

Многогодишно тревисто растение, достигащо на височина до 50 см. Расте на малки туфи. Листата са продълговати, с ланцетовидна форма, покрити с гъсти бели власинки. Цветовете са лимоненожълти, дребни, събрани в класовидни съцветия. Цъфти юни – август.

Местообитание и разпространение

Географският ареал на този вид обхваща Балканския полуостров, Крим и Мала Азия.

В България видът е бил разпространен в Странджа и в Добруджа, по сухи места на варовити терени. Счита се, че добруджанските находища на вида са изчезнали, като той се е съхранил на българска територия единствено в Странджа, по варовитите терени около Малко Търново, разпръснато и фрагментирано – в местностите Пейково, Докузак, Големия и Малкия валог.

Върху рохкавите и изветрели варовикови скали кримският чай расте в „джобчета” от почва в пукнатините. Неговите корени са неустойчиво захванати в тях и лесно се изтръгват при издърпване, когато се берат цветовете. Тъкмо поради тази причина– заради безразборното му бране и изкореняване на коренищата, днес уникалното растение на практика е изчезнало от района около Малко Търново. За запазване на единственото находище на кримски чай, намиращо се в местността Докузак, тя е обявена за защитена територия.

Природозащитен статут

Включен е в Закона за биологичното разнообразие – Приложение 3, както и в Червената книга на България – категория „Застрашен”. Лечебно растение по смисъла на Закона за лечебните растения. Уязвим поради бавното възстановяване на популациите и особено поради нерегламентиран добив. Работи се усърдно по европейски проект за изпълнението на договор за ,,Попълване на естествените находища на кримски чай в Природен парк „Странджа” в местността Пейково, в землището на Малко Търново. Там усилено се засаждат екземпляри от кримски чай, отгледани в разсадникови условия.

 

 

 

 

Йорданово подрумиче (Anthemis jordanovii)

Описание

Видът е описан от ботаниците Николай Стоянов и Борис Ахтаров. Името му е дадено в чест на акад. Даки Йорданов.

Представлява многогодишно сребристовлакнесто тревисто растение. Стъблата му са с височина 10 – 15 см, сиво-зелени до сиви на цвят. В основата е с многобройни стерилни издънки. Приосновните листа са просто перести, на дълги тънки дръжки, дяловете са линейни или ланцетни. Средните и горните листа са прости и цели. Листата на стерилните издънки са двойно перести. Кошничките му са полукълбести – 10 – 12 мм в диаметър и единични. Обвивните листчета са бледожълти линейноланцетни до ланцетни, гъсто сребристо влакнести, островърхи, ясно килевидни и без ципест ръб. Езичестите цветове са бели, тръбестите многобройни, жълти. Съцветното легло е конично или удължено яйцевидно. Плодосемките са обратнопирамидални, на върха с асиметрична, до 0,3 мм висока коронка. Цъфти през юни – август, плодоноси – юли – август. Опрашва се от насекоми. Размножава се със семена и коренищни издънки.

Местообитание и разпространение

Видът расте по открити, сухи варовити скали и каменисти места. Популацията му е малочислена, а възобновяването по естествен път е ограничено. Разпространен е в Странджа на около 200 м н.в.

Природозащитен статут

Той е критично застрашен вид, български ендемит, включен в Закона за биологичното разнообразие.Червената книга на Република България

 

 

 

 

Битински синчец (Scilla bithynica)

 

Вид растение от род Scilla. Родът понастоящем е класифициран в семейство Asparagaceae, след като до 2009 година е причисляван към семейство Liliaceae

Описание

Битинският синчец е многогодишно тревисто растение.

Размножава се със семена и с луковици. Луковиците му имат яйцевидна форма и диаметър до 3 cм, обвити са с люспи с червеникавокафяв цвят. От всяка излизат до 1-2 цветоносни стъбла и 4-5 листа, достигащи на височина до 30 cм. Съцветието има овална форма и съдържа от 3 до 25 цвята, с по 6 околоцветни листчета, които достигат дължина до 9 мм и са бледосини на цвят.

Местообитание и разпространение

Обитава влажни лонгозни гори, по- рядко влажни дерета с дълбоки, богати алувиални почви. Популациите са обикновено многочислени и с добра плътност.

Видът е разпространен на Балканския полуостров (в България) и в Мала Азия.

В България обитава Черноморското крайбрежие (на север до устието на Батова река, на юг до река Резовска), с по-многочислени и плътни популации около реките Камчия и Ропотамо и край Приморско. Среща се в: природен парк „Странджа“, поддържан резерват „Долна Топчия“, Поддържан резерват „Балабана“, резерват „Силкосия“, защитена местност Козя река и други.

Природозащитен статут

Видът е застрашен и е обявен за защитен по Закона за биологичното разнообразие и е вписан в Червената книга на България. Част от находищата на битински синчец са включени в защитени територии и в защитени зони от Европейската екологична мрежа НАТУРА 2000 в България.

Освен специфичната екологична среда, в която синцечът вирее, съществуват редица отрицателно действащи за разпространението му фактори като унищожаването и замърсяването на местообитанията в резултат на развитието на туризма и инфраструктурата в района на известните находища, както и събирането на екземпляри от вида като декоративни растения.

 

 

 

 

Търилово великденче (Veronica turrilliana Stoj. et Stef.)

Описание

Многогдишно тревисто растение с изправено стъбло, достигащо до 35 см височина. Листата са кожести, яйцевидни или елиптични, назъбени по ръба. Цветовете са сини, с характерен жълт пръстен в средата, събрани по много в класовидни съцветия. Цъфти през април – май. Плодът представлява овална, заоблена в основата кутийка. Насекомоопрашващо се растение. Размножава се със семена.

Местообитание и разпространение

Терциерен реликт. Среща се по варовити скалисти места в западните части на Природния парк „Странджа“. Локален странджански ендемит (разпространението му се ограничава единствено в Странджа- южно от с. Звездец – местн. Ковач; около с. Стоилово – местн. Петрова нива, с. Сливарово, Изворите на Младежка река, резерват „Средока“; резерват „Витаново“,  на около 200 м н. в.

Открит за науката от българските ботаници Н. Стоянов и Б. Стефанов през 1923 г. по материали, събрани северно от Малко Търново. Наречено е на името на английския ботаник Уилям Търил. Обитава сухи варовити скали и скални пукнатини. Образува фрагментирани популации, изградени от малобройни разпръснати индивиди. Находището северно от Малко Търново, откъдето е описан вида, е унищожено.

Природозащитен статут

Включено в Приложение 2 и Приложение 3 на Закона за биологичното разнообразие, както и в Червената книга на България, с категория „Рядък”. Застрашен в Европа вид, включен в списъците на IUCN (Международен съюз за защита на природата). С намаляваща численост по неидентифицирани причини.

 

 

 

Чашковидна звъника (Hypericum calycinum L.)

Описание

Многогодишно вечнозелено храстче с пълзящи, разклоняващи се и вкореняващи се столони и високи 20–60 cм, изправени, неразклонени стъбла, с 4 надлъжни ръба и зелено-кафяв до червено-кафяв цвят. Листата са приседнали, тяснояйцевидни до удълженоелиптични, дълги 3–10 cм, кожести, вечнозелени (долните опадащи). Съцветията са терминални, обикновено с 1(3) цвят. Цветовете- 50–95 мм в диаметър, изправени. Чашелистчетата са целокрайни, нееднакви по размер, при плода разперени. Венчелистчетата- яркожълти, обратнояйцевидни, асиметрични, целокрайни с едно странично прищипване, без жлези. Тичинките- многобройни, срастнали в 5 групи. Прашниците отначало са червени, по-късно жълти. Плодникът е с 5 по-дълги от него стълбчета. Плодовете са яйцевидни до яйцевидноконични кутийки, по време на узряването преминават от зелени до кафяви на цвят и увисват. Цв. VI–VIII, пл. VIII–X. Насекомоопрашващо и самоопрашващо се растение. Размножава се със семена и вегетативно (високоефективно).

Местообитание и разпространение

Обитава сенчести долове, разсветлени гори и речни брегове върху добре дренирани почви с различна киселинност. Образува популации от групи индивиди (често получени по вегетативен път).

Среща се в Югоизточна Европа, Югозападна Азия.

Разпространена е в България само в Странджа- до 100 м н. в.

Природозащитен статут

Включена е в Закона за биологичното разнообразие – Приложение 3, както и в Червената книга на България – категория „Рядък”. Вид с намаляваща численост, поради извеждането на неприродосъобразни лесо-културни мероприятия и сечи.

 

 

 

Странджански дъб (Quercus hartwissiana Stev.)

Наричан още лъжник. Семейство Букови.

Описание

Представлява средно голямо до едро листопадно дърво с широка корона, достигащо височина 10– 28 м (рядко до 35 м) и диаметър на ствола приблизително 1,6 м. Кората е кафява до тъмносива, надлъжно набраздена. Младите клонки са тъмночервеникави или сиви, обикновено гладки. Листата са сравнително едри, 5 – 18 см на 4 – 11 см, лъскави отгоре и с власинки отдолу, с обратнояйцевидно-продълговата до овална форма, разположени на обособени дръжки с дължина 1,5 – 2 до 4 см; ръбът им е правилно и плитко наделен (едро назъбен) на 5 – 12 дяла от всяка страна, страничните жилки вървят почти успоредно, достигайки самия ръб на петурата – особеното жилкуване се явява „примитивен“ белег, свързващ този вид с по-ранни етапи в еволюцията на белите дъбове в Европа. Жълъдите също са с дълги дръжки и са събрани на гроздове.

Местообитание и разпространение

Среща се по склонове със северно изложение, както и в по-ниските и влажни райони на планината, често край реки, на групи и поединично.

Реликтен вид, съхранил се до днес още от времето преди последния ледников период, настъпил преди 1,5 млн. г.

Странджанският дъб е представител на понтийско-евксинската флора и естественият му ареал е причерноморския. Разпространението му в Европа се ограничава единствено в Странджа, до 500 м н.в.

През 2019 г.десетина представители на странджанския дъб, известен сред местните жители с името лъжник са обявени за вековни. Намират се на територията на горските стопанства в Звездец, Граматиково и МалкоТърново, край местностите Лъжника (Ябълките), Киров пазлак, Малката котвина, село Младежко и др. Средната дължина на диаметъра в долната част на стволовете им надхвърля 1,5 метра.

За идеята тези величествени екземпляри да бъдат съхранени за поколенията, разказва лесовъдът ветеран от Малко Търново д-р Дико Патронов, който е бил включен в състава на комисията, описала вековните дървета.

„Лъжник е местното име на странджанския дъб, който в цяла Европа се среща единствено тук. Той е един от шестте вида, които се срещат на нашата територия и се смята, че е най-старият, най-архаичният. На практика той е баща на всички останали дъбове на стария континент.

Неговата кора, например, е дебело нарязана, както е при цера. Листата му са на дълги дръжки, както са на горуна. Жълъдите са на дълги дръжки, както е при летния дъб. Тоест, всички останали видове са взели поне по един показател от странджанския дъб“, обяснява Дико Патронов.

Въпреки че в момента лъжникът не е вписан в Червената книга на изчезващите видове, той е в режим на защита и изсичането му е строго забранено.

„Това са уникални дървета, на възраст над 500 години. Те са гордост за всяка една територия. Местата, където се срещат – край Младежко, Пейково, Доброво, Граматиково, бяха обходени наскоро от комисия, съставена от представители на МОСВ, Природен парк „Странджа“ и горските стопанства.

Дърветата са описани и беше постигнато съгласие те да бъдат обявени за вековни. Целта е, когато се правят туристически маршрути в района, лъжниците да бъдат включвани в тях. Показвайки ги, да представяме величието на нашата природа. Малко европейски страни могат да се похвалят с такъв голям дъбов масив, нито пък с толкова вековни дървета, колкото има в парк „Странджа“, категоричен е лесовъдът.

Природозащитен статут

Видът е включен в Закона за биологичното разнообразие – Приложение 2 (диви растителни и животински видове, за опазването на които е необходимо обявяване на специални защитени зони). Преобладаващата част от съобществата му са унищожени при разчистване на лонгозните гори за земеделски нужди.

През 2019 г.десетина представители на странджанския дъб, известен сред местните жители с името лъжник са обявени за вековни. Намират се на територията на горските стопанства в Звездец, Граматиково и МалкоТърново, край местностите Лъжника (Ябълките), Киров пазлак, Малката котвина, село Младежко и др. Средната дължина на диаметъра в долната част на стволовете им надхвърля 1,5 метра.

За идеята тези величествени екземпляри да бъдат съхранени за поколенията, разказва лесовъдът ветеран от Малко Търново д-р Дико Патронов, който е бил включен в състава на комисията, описала вековните дървета.

„Лъжник е местното име на странджанския дъб, който в цяла Европа се среща единствено тук. Той е един от шестте вида, които се срещат на нашата територия и се смята, че е най-старият, най-архаичният. На практика той е баща на всички останали дъбове на стария континент.

Неговата кора, например, е дебело нарязана, както е при цера. Листата му са на дълги дръжки, както са на горуна. Жълъдите са на дълги дръжки, както е при летния дъб. Тоест, всички останали видове са взели поне по един показател от странджанския дъб“, обяснява Дико Патронов.

Въпреки че в момента лъжникът не е вписан в Червената книга на изчезващите видове, той е в режим на защита и изсичането му е строго забранено.

„Това са уникални дървета, на възраст над 500 години. Те са гордост за всяка една територия. Местата, където се срещат – край Младежко, Пейково, Доброво, Граматиково, бяха обходени наскоро от комисия, съставена от представители на МОСВ, Природен парк „Странджа“ и горските стопанства.

Дърветата са описани и беше постигнато съгласие те да бъдат обявени за вековни. Целта е, когато се правят туристически маршрути в района, лъжниците да бъдат включвани в тях. Показвайки ги, да представяме величието на нашата природа. Малко европейски страни могат да се похвалят с такъв голям дъбов масив, нито пък с толкова вековни дървета, колкото има в парк „Странджа“, категоричен е лесовъдът.

 

Странджанско сапунче (Saponaria stranjensis )

Описание

Видът е описан като нов за науката през 1934 г. от българския ботаник академик Даки Йорданов по материали събрани от него в Странджа.

Полухраст. Стъблата са дълги 50-60 cм. Цветовете са дълги до 3,5 cм, събрани в щитовидни съцветия. Чашката е цилиндрична, 22-25 мм дълга, бледовиненорозова, покрита нагъсто с дълги жлезисти власинки. Венчелистчетата са тъмнорозови, двуделни, с широки яйцевидни дялове. Цъфти юли-октомври. Размножава се със семена.

Плодът представлява кожеста кутийка с продълговато-цилиндрична форма, с къса и дебела дръжка.

Местообитание и разпространение

Скалисти места и в скални пукнатини

Балкански ендемит – расте единствено на Балканския полуостров.

Установен е в Странджа (с. Сливарово, с. Бродилово), от 300 до около 500 . н. в. и Източни Родопи.

Природозащитен статут

Включено в Закона за биологичното разнообразие – Приложение 3 (диви растителни и животински видове, защитени на територията на цялата страна). Вписано е и в Червената книга на България – категория „Рядък”. Култивира се успешно в парка „Врана“. Част от находищата на вида попадат в природен парк „Странджа“ и в защитени зони от Европейската екологична мрежа НАТУРА 2000 в България.

 

 

 

 

Тис (Taxus baccata L.)

Наричан е също отровачка и е иглолистно дърво от семейство Тисови.

Описание

Вечнозелено иглолистно дърво или храст с тънка червено-кафява кора. Най-често обикновеният тис достига около 10 – 20 м височина и дебелина на ствола около 2 – 4 м. Силноотровните листа на обикновения тис са тъмнозелени, плоски и копиевидни, във вид на иглички. Дълги са 1 – 4 см, с широчина 2 – 3 мм и са подредени спираловидно по клоните. Плодовете представляват видоизменени семена, чиято червена месеста обвивка (арилус) не е отровна и служи за привличане на птиците, които играят важна роля при разпространението на семената на тиса.

Той е двудомно дърво, което в редки случаи (в Кавказ) може да достигне до 28 м височина, но често се развива като храст или малко дърво със сивокафява кора на стъблото. Листата са разположени гребеновидно в два реда в хоризонтална равнина, низбягващи по клонката. Отгоре са лъскави, тъмнозелени, а отдолу по светли, матови. На мъжките дървета рано напролет се образуват огромен брой дребни кълбести макроспорофили „шишарчици“, съставени от няколко прашници, разположени в пазвата на малки люспи. Женските екземпляри формират по младите клонки многобройни единични семепъпки, които са зелени и незабележими. Наесен зрелите семена отдалеч се виждат по клонките. Месестата им обвивка (арилус) издава присъствието им с яркомалиновочервения си цвят. Тази сочна обвивка е сладка и служи за храна на птиците, а в някои страни се използва и от хората.

Тисът е силно отровен, тъй като съдържа алкалоида таксин и гликозида таксикатин в цялото растение и семената, с изключение само на арилуса. Дървесината на тиса е плътна, без смолести канали и с характерно жълточервено оцветяване. Цени се за изработване на предмети за бита.

Местообитание и разпространение

В България се среща в почти всички планини, но е представен с единични екземпляри или малки групи във влажни сенчести гори. Често на едно място растат само мъжки или само женски индивиди, което възпрепятства размножаването на вида. Тисът расте много бавно и се възобновява трудно. В миналото е изсичан масово поради ценната си дървесина. Има данни, че местното странджанско население в началото на 20 в. е изсичало тисовите храсти, за да предпазва добитъка от отравяне при паша в горите. Поради всички тези причини, днес в българската част на Странджа са останали по-малко от 10 екземпляра, сред които няма женски.

Природозащитен статут

Включен е в Приложение 3 на Закона за биологичното разнообразие. Вписан е и в българската Червена книга – категория „Застрашен”. Лечебно растение по смисъла на Закона за лечебните растения.